Фотография: Десислава Пламенова
Връщаме се с Л. към спомени от негов живот като военоначалник на сасанидите през периода XII-XIII-ти век, сражаващ се срещу тамплиерите. Той си припомня чувството за сила, умелост и решимост, които е изпитвал и излъчвал тогава, както и отношенията, които е имал със съпругата си, чиято душа живот след живот се преражда като негова партньорка и която той чувства, че скоро ще срещне и в този си живот.
След въвеждане в регресия:
Л: Какво виждам… Първо, да започна, че пак по някакъв нов начин виждам нещата.
Деси: Така, какъв е той?
Л: Ами, повече като образи и през очите на човека, но не съм толкова вглъбен там. По-такова бледо виждам.
Деси: Мхм, по бледо…
Л: Картината… арабин съм в пустинята, яздя кон или камила, млад мъж, 23-4 годишен…
Деси: Мхм…
Л: Външността веднага я свързах с тази на испанеца – в онзи живот…
Деси: Хм, виж ти!
Л: Интересното е, че още в Акаша като бях – там животите нали аз ги виждам като свитъци – взех го, минах през портала и сега яздя и в лявата си ръка държа този свитък, ама вече така по-плътен папирус хартия, а с дясната съм хванал юздите на… не знам защо не мога… кон и камила ми се дават едновременно, но не мога да определя кое от двете. Май е кон.
Деси: Може би не е толкова важно.
Л: Да, и двете ми се редуват, ама май е кон.
Деси: Може би от време на време яздиш кон, от време на време – камила…
Л: В лявата го държа и гледам наляво в пустинята. Не знам защо, ама така съм застинал – такава ми е картината.
Деси: Аха, какво има там?
Л: Къде там?
Деси: Пред погледа ти.
Л: Ами нищо: пустинята надлъж и синьото небе до хоризонта.
Деси: Мхм. Как се чувстваш?
Л: Щастлив. По-скоро щастлив, че съм в този живот.
Деси: А, хубаво!
Л: Хубав живот е бил, като пак много силна връзка правя с живота на испанеца. Горе-долу припокриват се. Пак ми е такъв хубав живот като на испанеца, пак съм бил това, което съм – пак, нали, войн, това-онова, по-така специален, разбира се.
Деси: Ха-ха!
Л: Папирусът, който го нося, е някакъв по-специален, в смисъл важен.
Деси: Къде го носиш?
Л: Към господаря ми.
Деси: Какъв е този господар?
Л: Значи още от Акаша папирусът беше с арабско писмо и знаех, че е някакъв арабски живот.
Деси: Аха!
Л: Странно…
Деси: Какъв е твоят господар?
Л: Арабин, военоначалник на сасанидите. Сасаниди, сарацини… нещо такова.
Деси: Аха.
Л: Отново го чувствам като баща, но… Сега съм при него в… дворец ли е, шатра ли е… Постройка, някаква, защото е стъпил на високо, а аз съм долу на пода. В смисъл то, нали, е под и подиум…
Деси: Така…
Л: Той е на подиума – там където има маса, стол…, а аз съм долу на пода, клекнал съм с едното коляно – дясното – и му подавам свитъка. Свитъкът трябва да е някакъв документ, който съм откраднал от враговете, който им издава нещо позициите – нещо такова.
Деси: За битка ли позициите, какво?
Л: Да, и разположение и всичко, в смисъл… свитъкът е важен за нашата предстояща победа.
Деси: Аха, добре. Кои са вашите врагове?
Л: Тамплиерите.
Деси: Ааа, добре. Кой век?
Л: XII-XIII-ти. Даде ми се първо XIII-ти век, после XII-ти.
Деси: Ами, там общо-взето…
Л: Пак в два века съм живял, нали – краят на единия и началото на другия.
Деси: Аха, да.
Л: Само че този военоначалник все едно го чувствам като… май ми е бил наистина баща – не само това бащинско чувство, което чувстваш към генерала си. Защото така, като го гледам и в лице, си приличаме. В смисъл, аз го виждам размазано, разбира се, но по коса, брада прилича на мен. И аз чувствам, че съм му като наследник. Разбира се, отношението пак е като на военоначалник към войник.
Деси: Виждаш ли очите на този мъж?
Л: Не, гледа напред и нависоко.
Деси: Аха, а като излъчване да ти е познат?
Л: Като сегашния ми баща.
Деси: Аха!
Л: Така…аз съм, нали, с арабските дрехи – много добре. Чалма имам на главата, имам си такава – маска – за пясъка. В черно съм облечен.
Деси: Мхм.
Л: Отново съм левичар. Много добър войн. Значи този военоначалник е бил генерал и в живота ми като испанеца. Ето сега ми се даде сцената от онзи живот, където генералът ми се криеше – в смисъл, като исках да го погледна в очите и той се скри – там в „Испанеца“.
Деси: Т.е. е имало някакво препокриване между двата образа, така ли?
Л: Ами, май са един и същи човек: само че тогава при арабина ми е баща, биологичен, а при испанеца ми е…, не ми е бил биологичен баща, но той ме е осиновил.
Деси: Добре. Пренеси се на някоя важна случка.
Л: Ами, битка – бием се срещу рицарите. Така, горе-долу… на кон съм, бием се, и в ляво от мен е този – военоначалникът. И виждам как го убиват в битката. Аз освирепявам и още по-така, ожесточено започвам да се бия. … И аз сега виждам как съм над трупа му на бойното поле и следващата ми сцена е вече как аз съм облякъл дрехите на военоначалник – на лидер на този народ – то не е народ, ами група… племе, а не цял народ, не е всички араби. И вече… там вече гледам сериозно, представям се пред хората и тежестта е на моите плещи вече.
Деси: Как се чувстваш?
Л: Добре. В смисъл, аз съм подготвен за тези неща и не съм изненадан. Не ми e тежко. Вече съм по-така сериозен като мъж и като човек, защото вече съм… аз съм началникът.
Деси: Повече отговорности, да.
Л: Преди можех да си позволя да съм малко по-безотговорен.
Деси: Да. Как ти минава ежедневието?
Л: Ами, гледам там в една от стаите… пия… там така в хубава чаша, с жена съм. И после другото в ежедневието ми е тренировки, наглеждане на войската, инспектиране… И това общо-взето.
Деси: Аха, добре. Тази жена, тя каква е?
Л: Красива, бяла, руса, което е интересно.
Деси: Ха! Да, наистина интересно…
Л: Но я виждам само гола и си крие лицето. Косата й я виждам.
Деси: Не иска да се разкрие.
Л: Най-вероятно е Д., както винаги.
Деси: А, добре. Навсякъде е тя, викаш!
Л: Навсякъде изскача, да.
Деси: Да.
Л: Защото това го усещам, че съм с една. По принцип имам много, ама като съм се срещнал с тази съм си само вече с нея. В смисъл, други нямам, така че е по-специална от останалите… И така. … Интересно: сега се попитах, кое ми е най-голямото постижение и ми се даде превземането на Йерусалим.
Деси: Добре, има ли още нещо, което е добре да видиш с това момиче в този живот?
Л: Виждам я след като се е… след сватбата ни. Аз официално облечен, тя много официално, красиво облечена, вързала си е косата на плитка. И вече се поздравяваме… Тя… аз й викам съпруго, тя на мен – съпруже. Аз я хващам, нали, за дупето ей така… Тя за лицето ей така … и ме прегръща и се радва.
Деси: Ха-ха! Мхм.
Л: Щастливи са, но тя… в смисъл малко е… щастлива е, но и притеснена, защото той вече знае какво означава това за нея, като е станала кралица и съпруга и така… че и тя вече ще поеме някои неща от държавните дела – в смисъл, не официално, но ще ми помага, ще ме съветва, да… Ясно е, че може да ме убият, да умра… Виждам се в стаята, там в спалнята ни…, две деца имаме вече.
Деси: Какви са те?
Л: Ами, малки са… май две момчета.
Деси: Как изглеждат?
Л: Ами, като с моята черна коса, но бели като нея – в смисъл хубави са. Аз съм много по-мургав. Така, ярко, виждам едното, другото е по-така в ъгъла на стаята и него не го виждам ясно.
Деси: Добре, това, което виждаш познато ли ти е?
Л: Ами, то ми е наследникът – явно е първородното. Не мога да… трябва да проверя дали, хаха, не е С…
Деси: А!
Л:… или ще е детето, което ще ми е сега в този живот пак син…
Деси: А? Добре. Ами, можеш да го питаш.
Л: Кое да питам?
Деси: Е, душата, с която си там…
Л: Май е С.
Деси: Ааа, ха-ха-ха, добре! А другото дете?
Л: Другото не ми е престолонаследник, но много ме обича. Малко е тъжно, защото не му обръщам много внимание. В смисъл по-малко, защото аз подготвям престолонаследника.
Деси: Да, разбираемо.
Л: Но не ме мрази, нито мрази брат си, а ме обича даже повече, отколкото първия.
Деси: Аха, даваш му повече свобода може би…
Л: Ами, не знам, то това… в смисъл, аз съм очуден, защото от моето отношение към него да получавам от обратната страна толкоз обич и любов ми е малко странно. Защото аз не влагам толкова към него, колкото то към мен. В смисъл то ми ги дава тези чувства без аз с нещо да съм ги заслужил и направил за обратна връзка или как да го обясня…
Деси: Добре. А това дете, виждаш ли го ясно?
Л: Това дете сега ще ми е син.
Деси: Добре.
Л: Значи, това първородното си е същият нехранимайко като С.
Деси: Ха-ха-ха-ха!! Какво прави?
Л: Ами, такъв отвеян, разсеян… нещо не ме кефи като престолонаследник. Докато другото, то е много по-добро. Така са се родили.
Деси: Някаква случка с първородния?
Л: Еми, нещо сме навън с конете и аз му казвам нещо да направи, уча го нещо сериозно – то си блее нанякъде и не възприема така, както аз искам и както е небходимо. В смисъл, аз по-мекошаво се държа към него, отколкото моят баща към мен и му казвам: „Ти знаеш ли към мен моят баща – твоят дядо – как се е държал и какво отношение е имал към мен като ме е подготвял. Аз сега толкова добре се държа с теб, а ти гледаш в небето вместо да внимаваш.“ Карам му се, да…
Деси: Ха-ха! Какъв е урокът за взаимоотношенията ви в този живот за теб?
Л: Ами урокът е… няма… просто онова второто много по-топло и хубаво ми става като усещам любовта му към мен.
Деси: Мхм, прекрасно.
Л: И аз съм го обичал, не съм нещо такова го отделял, просто така са се родили… и много… умирало е това дете за мен, много ме обича! Урокът, никакъв, просто… на него съм му казвал да наглежда брат си.
Деси: На малкия ли?
Л: Да, че той е по-умен, по-отговорен, но така, нали, съм му обяснявал нещата, че така са се родили и че той трябва да е мой официален наследник, но де факто този – малкият е движел нещата. Онзи е бил просто лицето.
Деси: Аха, ясно, ха-ха-ха…
Л: Така ги виждам… вече като по-пораснали. Аз – умрял. … И затова С. си е мой син. Такъв ми е бил късметът…
Деси: Ако се пуснеш нататък по живота, какво се случва?
Л: Има там една вечер… жената ми се моли да не тръгвам на някаква битка. Аз й казвам, че няма как, че е мой дълг. Вечер е това… нощ. Тя се разплаква, но ме пуска. Сбогуваме се с целувка и аз отивам. Тази битка е някаква… през нощта сме се били.
Деси: Какво се случва?
Л: Не знам, чувам гръмотевица. Виждам жена си вкъщи, там в замъка. Как започва да плаче още по-силно, убиват ме.
Деси: Убиват те…
Л: Да, не се виждам точно. Нещо на кон съм и ме посичат. Свeтва светкавица… да, понавързаха ми се нещата: значи ние се бием малко по-далеч от вкъщи, убиват ме и в този момент аз вече като дух съм в стаята при жена ми. И тогава, нали, и при мен на бойното поле вали дъжд, и вкъщи вали дъжд. Явно не е много голямо разстоянието, но не е и много близко до вкъщи тази битка. И в този момент тя усеща, че аз съм умрял и в този момент, в който тя усеща болката от смъртта ми, и започва да плаче още по-силно, светва и светкавицата. Но светва тази светкавица там вкъщи, не на бойното поле.
Деси: Мхм.
Л: Интересно, че я виждам като западна принцеса.
Деси: Интересно. Откъде идва тя?
Л: Така по облеклото и по начина, по който си връзва косата – отгоре диадема ли е – ами, като западна принцеса, не като арабка… или като някаква смесена между арабин и западна…
Деси: Как се казва тя?
Л: Даде ми се Самира.
Деси: Добре, коя е най-важната случка от този твой минал живот за теб?
Л: Чакай, сега ми разказват историята за нея…
Деси: А, добре!
Л: Тя идва от някакъв кораб… не знам… още като дете е изоставена там от някакви… майка й е проститутка, баща й там някакъв на търговски кораб и като са ходили там до арабските страни са я оставили. Нали, нежелано дете е била… и така отгледано от арабско семейство, така, горе-долу благородническо. И затова Самира, което значи на арабски „щедра“. Нещо такова, защото е било много добро дете и, нали, много добра жена… Много добра! Много топли и хубави чувства изпитвам сега към нея! И добра и вярна, нали, и домът е гледала и децата… и страхотна жена! И съвети ми е давала като кралица по важни въпроси и ето, така стават нещата с нея… Ето защо я виждам като западна жена.
Деси: Да, тя е от смесен произход…
Л: Не, в смисъл тя си е такова… просто е изоставена и е отгледана от арабско семейство.
Деси: Да, ясно.
Л: То в нея няма нещо арабско.
Деси: Как сте се запознали?
Л: Аз съм яздил, нали, още като по-млад – баща ми жив, аз съм бил принц. Яздил съм нещо, съм си правил кефа, тя е била за вода… на нещо като оазис я виждам… явно с вода. Аз нещо съм се бил засилил с коня и съм се замечтал нещо и май я бутам.
Деси: Какво?
Л: Бутам я… май я блъскам.
Деси: Ааа, блъскаш я с коня!
Л: Да, тя там пуска каквото има. Аз слизам, извинявам й се. Тя ми се кара, вика. Аз веднага се влюбвам като я поглеждам в очите.
Деси: Класика…
Л: И тя ме харесва. Аз й се виждам симпатичен мъж. Поотупва се… след като я отнесох с коня… Предлагам й помощ, помагам й. Предлагам й да я закарам до тях. Тя се качва върху коня там с… менците ги взимаме с вода… Така разбирам тя къде живее, какви са родителите й. И след това – това с баща ми… разпитва ме и уреждаме нещата, нали, почваме да се виждаме. Имаме благословията на баща й, те се радват, че съм точно аз, че съм принца. И така…
Деси: И така, викаш, стават нещата…
Л: Да. Сасанидско трябва да видя – Сасанидско кралство.
Деси: Да, виж го. И коя е най-важната случка от този минал живот за теб, всъщност?
Л: В която я срещам.
Деси: А! Добре.
Л: Много готино са се запознали и са станали нещата – гладко от само себе си.
Деси: Добре. Има ли още някоя случка, която е добре да видиш от този минал живот?
Л: Виждам как сме в спалнята, в леглото, двете деца при нас – тя им разказва някакви приказки. Много хубава семейна идилия. И този малкия много… Този, където го виждам като С. не го чувствам много така… не го чувствам, докато този малкия го чувствам по-така специален. Много ме обича той. Чак се очудвам, че толкова ме обича, а пък аз да не му давам толкова поводи да ме обича толкова много. В смисъл, той ме обича от само себе си. Само че не е толкова взаимно, а е повече от неговата страна. В смисъл, аз така го чувствам. Не съм се държал грубо с него, не съм го отритвал. Просто тази любов, която я чувствам, че той ми дава и я изпитва към мен, от моя страна, това което аз съм му давал, аз го оценявам, че не е толкова силно, че да съм заслужил това, което този, малкият ми дава.
Деси: Добре.
Л: Него не го виждам много ясно, не знам защо. Защото ще ми е и сега дете и заради това… Заради това не го виждам много ясно. И хубаво дете е бил. Абе, повече е приличал на мен. Този, големият – не. Но този малкият е като мое копие и копие на майка си, в смисъл взел е най-доброто от нея и най-доброто от мен. Докато този големият не знам какво трябва да е взел…
Деси: Ха-ха-ха!
Л: Проидоха изстърсак! Първородният не знам така откъде се е появил… в смисъл мой е де, не е да ми е изневерявала с някого, ама нещо не знам…
Деси: Добре, има ли нещо важно за отношенията ви в сегашния живот, което трябва да видиш между теб и С.?
Л: Не, по същия начин ме дразни, както и тогава – че е несериозен, че му говориш и той си знае неговата, нищо… че са глупости и е прав. Същият! Каквото ме е ядосвал тогава, и сега!
Деси: И сега продължава!
Л: Добре, нали, сега по-малко, защото ми е приятел и по-мога да го игнорирам, а тогава много ме е ядосвал.
Деси: Да, било е по-трудно…
Л: Като ми е бил син е трябвало даже да ми е наследник.
Деси: Да.
Л: Съм се ядосвал с него… Даже има такива сцени, където на жена ми й викам: „Ще го изгоня, ще го прогоня, писна ми от този!“ и тя ме успокоява и вика: „Недей, това-онова, син ти е, трябва да си по-търпелив“. Тогава съм бил същият нервак като сега. Нали, сега като се изнервя и викам, същият! Даже и като външност много си приличам със сега.
Деси: Как изглеждаш всъщност?
Л: Ами, горе-долу като сега, само че с брада – не много дълга, но така с брада… и по-дълга коса и такава дълга и чуплива, леко къдрава.
Деси: Аха.
Л: Иначе като сега левичар съм, по-висок съм от сега.
Деси: Как се казваш?
Л: Халид.
Деси: Какво значи името?
Л: Аз го знам още от арабския какво значи: безсмъртен.
Деси: Аа? Яко. Добре, има ли още нещо от този минал живот, което е хубаво да видиш?
Л: Много ми е интересно защо превземам Йерусалим.
Деси: Добре. Отиди там.
Л: И то така, в смисъл, ние сме били в Йерусалим онази нощ, когато се сбогувам с жена ми и отиваме и се бием, нали, с тамплиерите и те ме убиват. Това трябва да го проверя в Google по история дали е така…
Деси: Аха…
Л: Нали ме убиват тамплиерите и си взимат пак Йерусалим и след това Салахадин си го връща пак. Не знам защо Салахадин го виждам като малкия ми син.
Деси: Аааа!?
Л: Какво е станало с първия?
Деси: Я виж какво е станало.
Л: Май му идва много тежко и се отказва в полза на брат си.
Деси: Добре.
Л: Там заминава нанякъде с жени… проидоха, такова… жени, пие…, това-онова…
Деси: Хаха, еми, С.!
Л: Не знам исторически дали е така…
Деси: Да, после ще си видиш…
Л: Аз горе-долу за Салахадин и тези тамплиерите съм чел, но не помня такива работи.
Деси: Мхм.
Л: Това е… Халид – нещо такова. Халид…Чакай към смъртта да ходя…Успяват да ме обградят тамплиерите. Те знаят тези, че съм много добър войн и боец, много добър! Непобедим! И цялата армия е съсредоточена само срещу мен да ме отделят от войниците ми.
Деси: Аха!
Л: И успяват! И всичките ме обграждат! Аз оставам сам в техен кръг от войници. Аз не се предавам, бия се и сам срещу всички, сам срещу 20-30 души, които са ме обградили, са успели така да ме откъснат от войската. Убивам двама-трима… нали, бия се до последния дъх.
Деси: Да, да…
Л: Без грам да мисля да се предавам… Колкото се може повече – двама-трима-четирима. Посичат ме, аз падам на земята, пак успявам един да убия, с последния си дъх да го намушкам. След това един замахва с меча и ми реже главата. Да… Убиват и коня ми. И така…
Деси: Добре, има ли нещо друго от този живот?
Л: Няма, но е много хубав – хубав живот!
Деси: Какво е посланието ти от този живот към сегашния момент от сегашния живот?
Л: Горе-долу като всичките ми: „Я се виж какъв си бил!“ Нали, да се такова…, да се стегна и…, в смисъл „Я се виж какъв си бил, сега трябва да си още по-добър!“.
Деси: В какво отношение?
Л: Ами в самочувствието, в работата, в смисъл по-така да дърпам…, в тренировките. Какъв войн, с какво тяло и нали, тази Д., като пак усещам, че ще е взаимно, не само аз да я търся, ами както аз я търся, тя така и мен ме търси и взаимно ще се намерим. Не да трябва само аз да търся. Търсим се и взаимно се намираме. Но пак, нали, нищо не ми се дава, крие ми се, това-онова – пълната мистерия и тайна. Това е като най-голямата тайна в този ми живот!
Деси: Нали?! Направо така изглежда, да!
Л: То така ми го и дават. Друг път това-онова видя, само нея – не.
Следва извеждане.
Картина:„Земята има музика за тези, които слушат“, Едмунд Дюлак