По случай стогодишнината от рождението на един от най-известните и обичани детски писатели – Джани Родари, споделям една кратка негова приказка на име „Старите поговорки“. Прочетох я днес и се замислих за не-знам-си-кой път над цялата тази странност с Истината – къде и как съществува и изобщо съществува ли, дали е подвластна на времето, дали се променя, изкривява, ръждясва… и какво, защо и как я консервира, или тя някак индиферентно си стои същата, недокосната от живота. Или пък – сепнах се аз за момент – ако не съществува, тя чисто и просто няма как да остарява и да се променя! Или само за хората се променя и остарява – със самите тях. Или просто е винаги в нас и около нас, но променяйки се и движейки се, я виждаме от различни ъгли…
В този момент получих съобщение на телефона си:
– Цвят лавандула или патешко жълто?
– Комбинацията между двете. – отговорих, без да знам за какво ме пита Лили.
– Хаха, и аз съм на това мнение! – отговори ми тя.
– А за какво всъщност говорим? – попитах.
– Няма да разбереш скоро. – отговори ми тя с усмивка.
Истината е в комбинацията между всички неща. Но може и да не разберем скоро… 😀
Приятно четене! 😉
СТАРИТЕ ПОГОВОРКИ
Джани Родари
„В един град, за чиято история, нрави и обичаи ще разкажа някой ден, има самотна сграда, малко отдалечена. Това е хоспис, където се оттеглят на почивка Старите поговорки. Някога те навярно са били млади и истински, но сега никой не иска вече да ги слуша. Да си почиват? Нека се изразя по-точно: да разговарят и да спорят безкрай.
— Който се ражда магаре, магаре умира — отсъжда една Стара поговорка.
— Я, стига — прекъсват я другите, — ами ако се изучи? Ако се старае и заляга? Всеки може да работи над себе си и да се усъвършенства.
— Който се задоволява, печели — намесва се друга Стара поговорка.
— Представете си! — срязват я веднага. — Ако хората се задоволяваха с онова, което имат, щяха още да живеят по дърветата, като маймуните.
— Който работи за себе си, работи за трима! — чува се вик.
Минава лекарката (също поговорка, но млада) и казва своята дума:
— Не, който работи за себе си, работи само за един. Обаче „съединението прави силата“.
Старите поговорки се смълчават. След малко най-старата подема отново:
— Който иска мир, да се готви за война!
Санитарите я чуват и й дават да пие отвара от лайка, за да се успокои, после внимателно й обясняват, че който иска мир трябва да подготви мир, а не бомби.
Друга Стара поговорка идва, заявявайки:
— Всеки е цар в собствения си дом.
— Ами тогава — питам я аз, — ако е цар, защо трябва да плаща данъци? И за електрическа енергия? Че и за газ? Хубав цар, няма що!
Както виждате, Старите поговорки, разговаряйки помежду си, казват и смислени неща, но само когато се критикуват взаимно. Тяхната специалност е всяка да казва противното на другата.
— Dulcis in fundo[1]! — казва някоя.
Друга веднага я контрира:
— Отровата е накрая!
Понякога ми домиляват. Те не забелязват, че светът се променя, че старите поговорки вече не стигат, за да го тласкат напред; че са нужни нови хора, храбри, уверени в силите и в умовете си. Такива като вас.“
[1] Dulcis in fundo (лат.) — Сладостта е на дъното. — Бел.прев.
Източник: chitanka.info