“Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, картина или къща, дори стена – която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има следа, градинарят ще остане там цял живот. ”
„451 градуса по Фаренхайт“, Рей Бредбъри
Помните ли Сали Яшар, майсторът на каруци от „Песента на колелетата“ на Йовков? Каруци с колелета, които не дрънчат грубо, а пеят по пътищата, които донасят отдалече звуците на пристигането на някой чакан и близък. Този Сали Яшар, който искал да стори благодеяние за селото си като построи чешма или мост, както подобавало на заможните и уважавани хора по това време. И който накрая, осъзнавайки истинската стойност на това, което прави всеки ден в дюкяна си възкликнал: „Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап*! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“ И след осенилото го прозрение се захванал за работа и докато ковал в главата му звучала песента на колелетата, които щели да излязат изпод неговите ръце.
Като песента на колелетата, една мелодия звучи в мен, изпълва ме, като нагорещено желязо напира да се излее в различни форми. Всеки път, когато пиша, рисувам, изработвам нещо с ръцете си в мен звучи тази мелодия. Някакво прозрачно и невидимо, музикално течно лепило, забъркващо в едно картини, звуци, миризми, чувства, спомени, представи, създаващо от тях нещо ново. Едно усещане за мелодия, една музикалност, която е в основата на всяко творчество. Музика на душата, която прониква и изпълва всичко, до което се докосне. Преобразява го. Един ден, години назад, просто решавам, че ще изкарам тази мелодия на лист хартия под формата на стих. И на следващия, и на по-следващия ден решавам същото… докато решението стане естествено като дъха, неразделна част от мен.
О, да, свързана с дишането е проявата на нашата творческа енергия! Едно е с дъха, с нашата жизнена сила. Именно сила е това, което ни движи и неслучайно когато създаваме нещо и сме добри в него, казваме, че „силата ни е в него“. И когато сме намерили силата си в него, ние го правим с лекота, съвсем естествено, без да се замисляме как се случва – като дишането. Дишането е това пълно потапяне в случващото се сега чрез което черпим сила от момента. Не черпи ли и вдъхновението ни сила от момента? От начина, по който моментът се случва в нас. Нашето сега. Един многопластов, разтеглен момент, извикващ и наслагващ у нас като цветни стъкълца различни наши представи, компоненти на нас самите. Момент, ознаменуващ нашето присъствие в себе си, в дъха си, във всичко, което е Живот. Ние вдъхваме този живот. Ние вдъхваме смисъл. Значи творчеството черпи сила и вдъхновение от нашия живот, от това, което влагаме в него като смисъл. То е проявата на нашата жизнена енергия.
Затова и дарбите ни са нашият компас в живота. Има неща, които умеем и просто ни идват отвътре. Тях вършим с радост и те ни носят наслада, удовлетворение, спокойствие. Има причина да се чувстваме така от тях и тя е, че тези неща са най-прекия и естествен израз на самите нас по пътя, който сме избрали да извървим. Нашите вълнение, лекота и искрена радост при мисълта за нещо определено са най-ясен индикатор за това, откъде да минем, с какво да се захванем. И всъщност, нашите таланти и силни страни са един много отчетлив ориентир по какъв път да поемем, стига разбира се да пожелаем да ги развиваме и проявяваме и приемем като израз на нашата съзидателност, истина и т.н.
Пускаме ли тази жизнена, творческа енергия да тече свободно в нас? И радгръща ли се тя свободно през нас? Мисля си, че да бъдеш творец, преди всичко значи да бъдеш творец на живота си. Защото творчеството е истинско, докосващо, проникващо, радгръщащо се единствено в свобода и автентичност. А те произтичат от нас, ние вдъхваме на творението душа през тях като ги живеем. Казваме, че „сме загубили смисъла“ тогава, когато сме превърнали живота си в автоматизъм, когато сме забравили да се изненадваме, да се радваме, да бъдем благодарни, да дишаме, когато сме забравили източника на своята сила – Живота. Така спираме да бъдем автори на себе си и на живота си, защото с мислите и действията си пишем сценарий, който да се хареса по-скоро на критиците. Как да бъда автор на каквото и да било, когато отказвам да бъда автор на себе си? Липсва ни вдъхновение да творим и това, което създаваме остава лишено от живот, когато имаме усещането, че губим смисъл. А смисълът произтича от вътрешния ни свят и там нищо никога не се губи наистина (само може временно да остане скрито за нас). Както напоследък много се цитира мисълта на Буда - смисълът не се намира, а се създава. Губим смисъл, когато се откажем да бъдем творци на живота си.
А ние така сме устроени, че постоянно търсим и влагаме някакъв смисъл. Защото сме лещи, пречупващи различно светлината. Плъзгаме се през живота и хвърляме различни отблясъци. Наблюдаваме разни неща и им придаваме определен смисъл, който после отразяваме навън. И когато създаваме неща ние всъщност не създаваме ли именно смисъл? И когато споделяме тези неща не правим ли същото – не споделяме ли смисъл? И разбира се, смисълът, който аз влагам, не е същият за теб. Имаш си свой смисъл или пък гониш такъв, зависи. Не сме ли като някакви съдове, които постоянно преливат един в друг и постоянно се пълнят с и изпразват от някакъв смисъл? Всеки един по отделно и всяко наше аз през времето. Вчерашното ми аз най-вероятно има по-различна представа за нещата от това, живяло на този ден преди 7 години? Имам любими книги, които препрочитам и любими филми, които гледам отново и отново. Защото всеки път в тях откривам нещо по-друго или се връщам към нещо добре познато. Забелязали ли сте как всичко, което създавате се отделя от вас още в следващия момент и заживява отделен живот? Защото в него е вложен смисъл, намерение, които го изстрелват навън. И защото други също влагат в него свой, отделен смисъл, в който то оживява за тях. И творението се променя. Променя се непрекъснато! С всеки свой моментен създател - с неговите възприятие и представа за себе си, пречупени през творението и върнати обратно към него във всеки един момент. Така всичко, което създавам е израз на мен! И чрез всяко свое ново творение аз получавам ново възприятие за себе си. Може да се каже, че по този начин създавам себе си.
И когато това, което искаме да проявим е най-висшият смисъл на нас сега, който е най-чистата радост от това, че именно ние се случваме на живота, когато намерението ни е да му се случим по най-прекрасния начин, тогава и творческата енергия е висока. Когато има любов и радост в това, което правим, от това, че ни променя в същия този момент, че излиза от нас, че го споделяме. А колкото по-висока е дадена творческа енергия, толкова по-голям потенциал има тя за разгръщане. Високата енергия се проявява по различни пътища. Защото тя навлиза по-всеобхватно и трайно, запечатва се в материята по-осезаемо, по-пълнокръвно.
Смисълът, който влагаш в нещата, начинът, по който ги пречупваш през себе си, е горивото на твоята творческа енергия, тази, с помощта на която създаваш. Няма значение толкова формата. До едно и също място в себе си можеш да достигнеш по различни начини. Същината е да се оставиш да бъдеш открит, да се намериш и после да се извадиш на повърхността, да се разпилееш навсякъде като строшен пъзел от 10 000 части, който така дълго и мазохистично си подреждал преди това в главата си – представата за себе си. И когато се разпилееш навсякъде, тогава няма разлика между вън и вътре, между мен и теб, между мен и въздуха, който дишам. Това е нулевата точка. Оттук създавам всичко. С тази страст на разрушителя на пъзели. И така пренареждам себе си. За мен това, което прави някого творец е преди всичко умението му да вдъхва живот и смисъл. Да създава неща, които растат! Как създаваш неща, които растат? Ами, много просто: влагаш в тях душата си. Своят най-висш смисъл. Никой друг не може да направи нещо по начина, по който ти го правиш. Никой друг не може да се изненада и да се зарадва по същия начин. Никой не може да види напълно това, което виждаш ти! Целта е да се разгърнеш, да се изненадаш. Да създаваш неща, които растат! Да растеш и създаваш в радост!
*добро дело, благодеяние