За дъвките и хората

Фотография: Десислава Пламенова

„Здравей!“ – обръща се към мен седналото на седалката отсреща момиченце, към четири годишно. Денят е първият наистина пролетен и въпреки многото хора в трамвая, въздухът е жив и лек.

„Здрасти!“ – отвръщам аз на настойчиво закования в мен, вдигнат нагоре, приветлив поглед.

„Аз сега дъвча дъвка.“ – оповестява видимо доволна тя.

„С какъв вкус е?“

„Череша … –примлясва доволно и после добавя – Ти знаеш ли, че не е добре да се гълтат дъвки?“

„Да, известно ми е.“ – усмихвам й се.

„…защото ако глътнеш дъвка, ще заседне и няма да излезе.“ И замълчава крайно замислена. След малко отново вдига поглед към мен: „Имаш много хубави обеци!“

„Благодаря ти!“

„Ти харесваш обеци, така ли?“ – намесва се възрастна жена до нас.

„Да, много!“ – кима тя и притваря очи в усмивка.

„А защо нямаш обеци?”– вторачва поглед жената.

„Защото нямам дупки на ушите.“

„Ами, накарай майка ти да те заведе и да ти ги пробият. Изобщо не боли!“ – продължава тя оживено.

„Не, не искам.“ – понамръщва се леко тя.

„Ама ще си по-красива!“ – настоява жената.

„Аз и така съм си красива!“ – отговаря категорично момиченцето.

След това се изправя енергично, казва ни „чао“ и отива при майка си, застанала до предната врата. Двете слизат от трамвая.