„Здравей!“ – обръща се към мен седналото на седалката отсреща момиченце, към четири годишно. Денят е първият наистина пролетен и въпреки многото хора в трамвая, въздухът е жив и лек.
„Здрасти!“ – отвръщам аз на настойчиво закования в мен, вдигнат нагоре, приветлив поглед.
„Аз сега дъвча дъвка.“ – оповестява видимо доволна тя.
„С какъв вкус е?“
„Череша … –примлясва доволно и после добавя – Ти знаеш ли, че не е добре да се гълтат дъвки?“
„Да, известно ми е.“ – усмихвам й се.
„…защото ако глътнеш дъвка, ще заседне и няма да излезе.“ И замълчава крайно замислена. След малко отново вдига поглед към мен: „Имаш много хубави обеци!“
„Благодаря ти!“
„Ти харесваш обеци, така ли?“ – намесва се възрастна жена до нас.
„Да, много!“ – кима тя и притваря очи в усмивка.
„А защо нямаш обеци?”– вторачва поглед жената.
„Защото нямам дупки на ушите.“
„Ами, накарай майка ти да те заведе и да ти ги пробият. Изобщо не боли!“ – продължава тя оживено.
„Не, не искам.“ – понамръщва се леко тя.
„Ама ще си по-красива!“ – настоява жената.
„Аз и така съм си красива!“ – отговаря категорично момиченцето.
След това се изправя енергично, казва ни „чао“ и отива при майка си, застанала до предната врата. Двете слизат от трамвая.