ЗА ДЪВКИТЕ И ХОРАТА

– Здравей! – обръща се към мен седналото на седалката отсреща момиченце, към четири годишно. Денят е първият наистина пролетен и въпреки многото хора в трамвая, въздухът е жив и лек.

– Здрасти! – отвръщам аз на любопитно вдигнатия към мен, приветлив поглед.

– Аз сега дъвча дъвка. – оповестява видимо доволна тя.

– С какъв вкус е?

– Череша … – примлясва доволно и после добавя – Ти знаеш ли, че не е добре да се гълтат дъвки?

– Да, известно ми е. – усмихвам ѝ се.

– Защото ако глътнеш дъвка, ще заседне и няма да излезе.

Замълчава умислено. След малко отново вдига поглед към мен:

– Имаш много хубави обеци!

– Благодаря ти!

– Ти харесваш обеци, така ли? – намесва се възрастна жена до нас.

– Да, много! – кима тя и притваря очи в усмивка.

– А защо нямаш обеци? – вторачва поглед жената.

– Защото нямам дупки на ушите.

– Ами, накарай майка ти да те заведе и да ти ги пробият. Изобщо не боли! – продължава жената оживено.

– Не, не искам. – понамръщва се леко детето.

– Ама ще си по-красива! – настоява жената.

– Аз и така съм си красива! – отговаря категорично момиченцето.

След това се изправя енергично, казва ни „чао“ и отива при майка си, застанала до предната врата. Двете слизат от трамвая.