Строени да хвърлят сянка
кулите ни от невежество,
оставяни да мълчат празно,
обветряни от забрава.

Под напора на дни
разпаднати гнезда от думи,
превеждани на езика на страха,
преписвани отново и отново.

Гледаме се чуждо,
слепци на свойта вяра,
незнаещи, че един и същи вкус
имат сълзите ни.