З. (името е сменено) пожела да изследва свое усещане за неприемане на тялото си, проявяващо се под формата на чувства на гняв и унижение, които е изпитвала. Причини за това неприемане тя намираше в събития от сегашния си живот и затова заявката, с която се обърна към мен, бе възрастова регресия. Щяхме да потърсим корена на усещането за неприемане на тялото, за да може З. да го изживее наново, приеме и преобразува.
След въвеждане в регресия:
Деси: Виж живота си на лента с всички негови вълнуващи и прекрасни моменти, които си изживяла. Виж всички твои моменти на победи, на радости, на преодолени предизвикателства. Просто виж го отгоре. Как изглежда?
З: Ами, всъщност ти още докато говореше, някак си аз се… точно все едно издигнах и започнах… нали, вече чисто като енергия да правя едни постоянни спирали. Когата ми каза „Виж живота си“ и то автоматично, някак си… буквално все го гледам отгоре и то все едно е една… виждам времевата линия и по нея отделно „цък-цък“ – буквално като някакви снимчици, като такива, хванати моменти, като една дълга, дълга нишка.
Деси: Добре… Да, наблюдавай ги всичките отвисоко като низ от събития – от най-скорошно до най-първоначално – помоли душата ти да ти разкрие в този низ от събития, водещи към корена, първопричината за чувството ти на неприемане на тялото и всички свързани с това чувство събития. Върни се до най-скорошната за теб случка, свързана с това чувство на неприемане.
З: Ами, появява ми се един момент, който е… аз съм още… малка съм, в смисъл аз съм още в кошарата… но съм може би… не знам, да кажем двегодишна или на година и половина. Изправила съм се в кошарата и… все едно очаквам… очаквам майка ми да се появи. И усещам, че тя е някъде там. Но не идва. Аз не… не знам, не се усещам като да плача или нещо такова, по-скоро просто си я чакам… И усещането е за едно такова… все едно всичко е… не знам – леко е притъмнено, т.е. не мога даже да кажа дали е ден или е нощ.
Деси: Сама ли си в стаята или има някой с теб?
З: Ами, усещам се като да съм сама.
Деси: Добре.
З: Някой друг… То интересно е, че всъщност аз… аз се виждам все едно „виждам се само себе си“, т.е. днес не мога да разгледам останалата част от стаята. Виждам се себе си под определен ъгъл как съм застанала – изправила съм се в тези кошарки, които са с тази преграда с като решетка, където едно време бяха разпространени. И изправила съм се и си седя и си чакам там. Даже нито плача, нито… просто седя и чакам. И не мога да видя като цяло нищо друго в стаята. Просто само тази картина виждам.
Деси: А какво е, всъщност, чувството и къде го усещаш в тялото си?
З: Ами, усещам го някъде тук у сърдечния център. Даже горчивост – едно такова стягане, ама такова, от което направо ми се приплаква… и после ми засяда, засяда ми в гърлото. Все едно някакви като сподавени… сподавен плач, т.е…. Аз седя и си чакам, обаче то е… то е безкрайно. Все едно няма… Нали, някакво такова безнадеждно вече – когато си спрял да очакваш. Ама то не е такова да си спрял да очакваш, защото… Все едно си се… не знам, даже не примирил, ами просто…
Деси: Отчаял.
З: Да, да. По-скоро нещо такова.
Деси: Мхм, разбрах те. Добре, пусни се напред по случката. Какво се случва?
З: Не знам, някак си имам усещането, че майка ми е някъде там, но не мога… Не знам, трябва ми по някакъв начин ти да ме преместиш.
Деси: Добре. Усети и си представи З. как към теб се спускат две красиви и нежни ръце – ръцете на ангел. И как много нежно и любящо те пренасят в следващия важен за теб момент от днешното пътуване, свързан с това чувство, което описа току-що.
З: Ами, сега усещам някакъв гняв – ама такова… много силен гняв, направо. Където ми се иска да хвана и да блъскам и да… Някаква супер силна агресия. Много, много голям гняв. И той… интересното, че той направо ми заседна в гърлото.
Деси: В гърлото…, мхм.
З: И това, което между другото идва с него – това е една случка, която… Аз си я спомням. Т.е. тя е доста след това – тя е… аз бях в гимназията вече… и… една моя приятелка, която живееше съвсем наблизо… На Нова година, всъщност, баща ми беше на работа и вкъщи щяхме да бъдем с майка ми и със сестра ми. И едната ми леля щеше да дойде. Обаче тази моя приятелка, тя ме беше поканила и с още едно момиче… Не беше купон или нещо подобно, просто щяхме трите да бъдем. Нейните родители щяха да бъдат в другата стая. Нали, такова, някакво съвсем мъничко събиране. И аз много исках да отида, обаче майка ми… Тя не точно не ме пускаше, по-скоро ми казваше: „Ами ти сега… ние тук… аз толкова съм готвила, толкова неща съм приготвила…“ – и нали – „Защо ще ходиш там?“ Един вид… Абе, под някаква форма се опитваше по един такъв пасивно-агресивен начин да ме накара да се чувствам виновна и…
Деси: Да, и да останеш.
З: Т.е. тя не ми каза: „Днес няма да ходиш“. Не ми казва: „Няма да ходиш, точка“, ами тя по-скоро, един вид, почти… все едно тя е жертвата. Нали, сега, тя толкова се е погрижила, а пък аз, едва ли не, там ще ги изоставя и ще отида на 100 метра в другия апартамент. И тогава, всъщност, се сещам, че толкова… нали, такъв гняв – толкова се ядосах аз. По принцип за мен това е голям… Нали, рядко се ядосвам, особено така да се разгневя. И тогава започнах да си рисувам… Даже не толкова да рисувам – аз по-скоро чертаех някакви геометрични фигури в тетрадката си, но с такава… Това ми беше някакъв начин, все едно, да си излея гнева, който тогава дойде и започнах да правя някакви… просто да си драскам и да си… Просто усещам как, държейки химикала, направо ми се иска да пробия цялата тетрадка.
Деси: Мхм, разбрах те, да.
З: Да, и в крайна сметка тя тогава… нали, аз някакво време си бях с тях и после по-късно вечерта, да кажем, може би към 11 часа … Не знам, не знам даже колко часа е било, не помня изобщо вече – т.е. не мога и да преценя колко часа е било, но така или иначе, отидох там при тази моя приятелка, когато беше с другото момиче да се видим и, нали, там да си изкарам някакво време и с тях.
Деси: Добре, а това чувство – то как е свързано с предходната случка с детето в кошарата?
З: Ами, свързано е с това, че и в двата случая, съзнателно или несъзнателно, аз съм си… не см имала начин, по който все едно да изразя това, което се случва с мен наистина, да го извадя навън. А съм го затворила вътре в себе си, съм го натикала и… И сега важното е, че тук като говоря продължава и стои тук на гърлото буквално като една буца. С първата случка, когато още съм била съвсем малка… там просто всичко е много… все едно обрано откъм емоции. Даже, нали, в тази втората много ясно се усеща, нали – гнева, това цялото нещо. Докато в другата случка все едно аз по-скоро виждам в това дете, че има някаква безнадеждност, но аз не мога да усетя там чувството. Все едно то…
Деси: Да, все едно го има, но не ти се дава. Притъпена си за него.
З: Да, точно така. Притъпено е и… Но да, точно това е, някак си като… просто детето седи, чака и то буквално е… То може да е чакало и 10 минути, обаче за него това е цяла вечност.
Деси: Да, действително може така да го е преживяло – т.е. ти.
З: Да…Че все едно не е имало начин, по който да се освободя от… навън да ги излея тези неща под някаква форма.
Деси: Мхм, разбирам. Добре, някоя друга, свързана случка, която душата ти би желала да видиш… свързана с чувствата, които описа?
З: Ами… виждам… Даже не мога да преценя дали съм присъствала визуално на това, или по-скоро съм го чула просто, но по-скоро виждам как родителите ми се карат. И те са… млади са, т.е…. защото по принцип те… аз откакто се помня, те постоянно се карат за всякакви неща. В смисъл от най-дребното, нали…
Деси: До по-сериозни…
З: Да. Но ги виждам – те са млади, някак си за нещо се карат, не знам за какво се карат. И аз със сигурност пак съм малка. Може би съм долу-горе пак на тази възраст от първоначалната случка – година и половина – две, нещо подобно.
Деси: Добре, за какво се карат?
З: Някакви… Нещо от типа кой какво – не знам – е казал, или… Все едно са били на някакво като… не знам, събиране на гости или те са имали гости и… кой какво е казал, какво е имал предвид… Някаква такава, като цяло тъпотия, в смисъл от типа: „Ти защо сега каза тогава това нещо? То си беше примерно само за нас двамата.“, или „Защо си погледнал или погледнала така моят приятел или моята приятелка?“ Даже не знам… не мога даже да преценя кой от двамата е започнал тази караница. По-скоро са някакви такива… някаква такава тъпотия е, не е нещо сериозно, всъщност.
Деси: Да. Къде се намираш ти?
З: Ами, аз не съм в стаята, по-скоро. Аз по-скоро чувам някакви неща. Т.е. аз сега… Много интересно: хем се виждам като това малко дете, което все едно се е пренесло в стаята, за да види тези родители какво правят, какво се случва, хем, обаче, физически аз не съм там в тази стая със сигурност.
Деси: Добре. С какво тази случка е важна за теб?
З: Ами, тази случка ме кара да се чувствам все едно… все едно не съществувам. Т.е. те си се карат там и аз съм някъде другаде и просто за тях аз не съществувам, няма ме. Буквално това – все едно аз не съществувам за тях. Те са си потънали в тяхното си нещо и това, че аз съм там в другата стая и чакам за тях няма никакво значение.
Деси: Къде го усещаш това чувство на нещата, които ми описа?
З: Ами, пак е тук в тази сърдечната област и нагоре към гърлото. Просто… все едно то започва от сърцето и се излива в гърлото и там просто спира.
Деси: Да, разбирам те. Добре. Предлагам ти, за да обхванем цялата картина, да се пренесеш към друга важна за теб случка, свързана с тези чувства и връзката им с усещането за унижение и неприемане на тялото, каквато беше заявката. Каква е връзката между тези случки и неприемането на тялото?
З: Ами, просто за да… Не знам, много е, някак си, противоречиво. Т.е…
Деси: Кое е общото? Кое е това чувство или случка, която обединява всички тези ситуации – първопричината?
З: Не мога да стигна до някаква случка, но иначе усещането, което, ти като зададе още първия път въпроса, е едно такова наистина много силно противоречие, т.е. аз хем съм си в тялото и в този ми живот е – така да се каже – моето проявление в материята, хем от една страна все едно аз не го усещам, т.е. все едно, в някакъв смисъл то няма никакво значение. От друга страна, обаче, понеже сме в материята, и то иска да бъде забелязано и видяно, то иска да си придаде някакво значение. Едно такова много странно противоречие се… чувството е точно такова на някакъв голям – много голям – конфликт, който се случва вътре в мен и някак си оттам и самото тяло под някаква форма… Т.е. все едно хем не искаш да си тук, хем обаче искаш да си тук. Говоря „тук“ – имам предвид материално.
Деси: Да, разбрах те.
З: И някак си не мога да… Някак си усещането, че тогава… все едно, когато от тази случка… аз тогава, като малка, съм под някаква форма приела, че все едно не съм важна за моите родители, не съществувам за тях. И все едно тогава съм тотално… все едно съм се разкачила от тялото си под някаква форма – от усещанията му. Като да го направиш такова… на английски има една много добра дума „numb“, в смисъл безчувствен.
Деси: Да, вцепенен, безчувствен.
З: Т.е. нещо такова, но не в такава тотална, огромна степен, но в някаква степен.
Деси: Да, в някаква степен. За да не се асоциираш, така ли?
З: Ами, то хем се асоциираш… точно там идва конфликтът – хем се асоциираш с тялото си, хем, обаче, не се. Т.е. не мога да го обясня по друг начин.
Деси: Добре, мисля, че го разбрах. Добре, сега така ми идва въпросът по малко странен начин – къде е точката на приемане в цялата тази ситуация с тялото? От къде идва приемането?
З: Ами, всъщност първото, което дойде беше, че все едно е едновременно в цялото тяло и тотално извън тялото, т.е. все едно трябва да се слеят тези… Виждането, което душата има отвън за тялото, нали, просто разглеждайки го като един биологичен костюм, ако щеш, и усещането какво е да си вътре в тялото – все едно тези две неща трябва да се слеят изцяло. Все едно те нямат в момента допирна точка под някаква форма.
Деси: Мхм. По какъв най-добър начин може да се слеят. Коя е допирната точка в живота ти?
З: Веднага ми се появи картина на това как съм във водата. По принцип, между другото, това наистина е едно от нещата, които винаги са ме… Нали, като казвам вода, имам предвид и примерно в морето или пък примерно под душа, или когато е така в пълен… все едно цялото ти тяло усеща водата, аз тогава, някак си, се усещам като много вкъщи. Буквално все едно наистина в себе си под някаква форма. Обаче по-скоро това е някаква патеричка, т.е. това не е… Тове е нещо…, по-скоро това е, може би, причината, поради която толкова много обичам водата и би ми помогнало, обаче това не е начинът, по който все едно може да се преодолее под някаква форма това. Т.е. това свързване трябва да стане по друг начин – водата по-скоро може да помогне.
Деси: Може да помогне, добре. А какъв е истинският начин, З.? …. Отпусни се дълбоко в знанието, както се отпускаш във вода.
З: Ами, в момента виждам се как съм все едно потънала на дъното – не знам – на море, океан, няма значение. Обаче е светло, не е тъмно. И има някакъв камък. Под него има нещо.
Деси: Мхм. Искаш ли да повдигнеш този камък?
З: Повдигам го, отмествам го. И там има някакъв… нещо като медальон.
Деси: С какво е свързан този медальон?
З: Ами, той е като някаква част от мен. Взимам го, слагам го до сърцето си и той потъва вътре, всъщност, той просто… просто потъва. Той си става част от мен.
Деси: Прекрасно. С какво чувство е свързан този медальон?
З: Ами, че все едно най-накрая… Все едно някаква част от мен е липсвала и тя сега все едно се възвърна по някакъв начин.
Деси: Можеш ли да я назовеш като нещо конкретно? Като конкретна нужда или чувство.
З: Ами, като някаква сила, т.е. все едно това е част от моята си сила, все едно досега по някакъв начин съм имала нужда все едно от нещо външно, за да… Все едно част от нещата, които, да кажем, чисто на материално ниво съм очаквала, че трябва да дойдат отвън – случки, събития, изобщо не говоря тук за някакви пари или материални неща, ами по-скоро все едно аз, за да случа нещо за себе си, то отвън трябва да дойде нещо, което да се случи, та аз да направя нещо…
Деси: Стъпка.
З: Някаква стъпка, да. Докато все едно сега това… все едно прибирайки тази част си усещам как вече нямам нужда от това – т.е. аз мога да си действам и да си случвам нещата без да очаквам нещо отвън да стане първо.
Деси: Мхм. Добре. Сега идва нещо много интересно като въпрос и като представа през мен: имаш ли нужда по някакъв начин тези сила и усещане от медальона да ги разгърнеш в конкретна ситуация, в която не си проявила тези качества? Или пък ситуация, която искаш да видиш под друг ъгъл – ситуация, която ти е донесла някаква травма и противоречие, но можеш да видиш през призмата на медальона, така да се каже.
З: Ами, още докато говореше, това, което дойде като някаква картина беше с моя последен приятел, с когото, като цяло, ми е била най-дългата връзка и то беше изключително така особена ситуация – той беше, т.е. все още е, де – женен. И аз го знаех това от самото начало… и беше доста особено за мен. Аз никога не си бях представяла, че бих се… т.е. не влюбила, но забъркала, така да се каже, в подобна ситуация изобщо.
Деси: Разбирам.
З: Някак си, виждам как сега, все едно от сегашната си гледна точка, как никога, ако сега това ми се случеше, не бих се впуснала в това нещо, защото то е било пак свързано с някаква компенсация. Все едно в момента виждам как и двамата – но тогава – ние и двамата сме имали нужда от тази връзка, но то е било точно защото и двамата сме запълвали някакви такива липси. Да, просто съвсем различен начин… все едно вече по съвсем различен начин се вижда това, цялото нещо. В смисъл, че то любов, че е имало, имало е, но истинската причина за това ние да сме били с него, изобщо да се случи това нещо, не е била, наистина, някаква любов, а е била просто… ако щеш даже… точно от запълване на някакви липси и не сме се свързвали с… душите не са се свързвали с любов, а по-скоро на тази плоскост на травмите, които всеки от нас е имал, преживял под някаква форма и липсите, които сме имали нужда буквално да си запълваме.
Деси: Да, като компенсация, разбрах те.
З: Да…, да.
Деси: Добре. Как би изглеждала за теб, претворена през новата сила, ситуацията, която имаш нуждата да изживееш в момента?
З: Ситуацията, която имам нужда да изживея като нещо конкретно?
Деси: Да. Как тази сила, от медальона идваща, би се материализирала по най-добър начин в живота ти сега?
З: Ами… виждам… то не са пак, даже, точно тела, ами по-скоро такива, като енергийни силуети… на двама човека…
Деси: Познаваш ли тези хора?
З: Ами това е друг човек, който е някой в мъжко тяло – не го познавам. Т.е. аз даже не му виждам лицето и тялото като тяло, ами просто като някакви очертания.
Деси: Добре, това е единият човек. Другият човек?
З: Другият човек съм аз.
Деси: Си ти, добре. По какъв начин сте свързани с този друг човек?
З: Ами, свързани сме по начин на… Да, всъщност това е… сега, докато си говорим ние се прегръщаме и просто все едно чисто енергийно се сливаме. Буквално един в друг все едно навлизаме. И всъщност, това е… това вече е свързване, все едно, наистина през любовта, т.е. през тази плоскост. Все едно това, което преди малко видях, което, нали, беше за да видя, за да направя, все едно, разликата между двата начина на… така да се каже, на свързване. Какво означава да се свържеш с някого през това, което ти усещаш като някаква липса или някаква травма, или каквото… няма значение как ще бъде наречено. И какво означава да се свържеш наистина през сърцето, наистина през плоскостта на любовта. Даже плоскостта не е точната дума, защото…
Деси: Защото тя не е плоска, да, хаха.
З: Докато другото нещо, хаха, е точно плоско. Това е… то просто е изпълващо. И да, това е. Но това е усещането ми, че този човек не го познавам още, т.е. това е някой, който по-скоро предстои да се появи – говоря на материално ниво.
Деси: Да, разбрах те. И аз го усетих така силно. Добре, З., има ли нужда още нещо да си спомниш или да видиш днес?
З: Не.
Деси: Усети така дълбоко това чувство, както ми го разказа. Позволи му да те проникне изцяло в този момент и да излекува всичко, от което ти имаш нужда. Кажи, когато си готова, само… Можеш да внесеш това чувство във всички минали, разгледани случки, в случки, които не сме разгледали, но са свързани – като лечение на времевата линия.
З: Добре.
Деси: Виж ги като наниз от перли всички тези случки, свързани с това лечение, което получаваш днес. И просто ги освети с любовта си.
З: Всъщност това, което, някак си, съвсем така… като го каза това да се върна във всички случки… все едно аз се връщам във всички случки и този медальон, който намерих под камъка – просто го слагам на същото място, където той потъна в мен… го слагам и на малкото дете, след това примерно на момичето в гимназията… и след това, примерно на себе си, когато съм, да кажем, съм била във връзка с последния ми приятел. И те буквално все едно са такива… все едно се отърсваш от нещо супер странно, което, ако примерно си бил в мъгла и изведнъж мъглата буквално изчезне – ей така от нищото.
Деси: Разбирам, да. Добре, З., завърши лечението, което ти е нужно… и приеми полезността от всички тези случки. Позволи на новита сила, знание и чувство да се интегрират в теб и да се проявят в материалния ти живот по най-добрия начин.
З: Имам усещането, че все едно трябва под някаква форма, чисто материално, този медальон, който аз виждам, аз… т.е. не го точно виждам – съвсем виждам, виждам – ами той е… усещам, че все едно той е пълен с някакви спирали.
Деси: Мхм. И какво за него?
З: Ами, имам усещането, че… не че трябва да си направя медальон чисто материално, ами че има някакъв начин, по който… това е добре да го заземя материално, т.е. не е задължително аз да си направя такъв медальон, а просто нещо, обаче…
Деси: Нещо, добре…
З: Явно, обаче, в главата ми идва, че все едно през теб ще мине информацията какво трябва да бъде. Аз, някак си, не мога да стигна до това. Ти имаш ли усещане какво би могло да бъде?
Деси: Ами, както си рисувала онези геометрични форми в тетрадката в гимназията, можеш ли да вложиш трансформираното усещане в рисунка на медальон, в някаква форма?
З: Да, усещам го това така, супер.
Деси: Както преди си рисувала геометрични фигури, каква е сега новата форма на любовта?
З: Хаха, да, абсолютно! Ти, докато го казваше това, аз понеже се сетих точно как съм рисувала едни квадрати, триъгълници – такива, остри неща.
Деси: „The shape of my heart *“, както пее Sting. Хаха.
З: Да, а сега просто всичко е кръгло… и абсолютно, изцяло такива кръгли краища, спирали, няма нищо остро.
Деси: Да, няма нищо остро. Добре.
З: Имам нужда само от още няколко минути.
Деси: Да, добре, ти ще си кажеш.
(…)
З: Готова съм.
Деси: Добре, чудесно. Както казах, приеми го напълно и го прояви под най-добрата форма това ново знание, по всички начини, по които усетиш във времето. Те ще се разгръщат и ще се дават. А сега можеш да благодариш на себе си и на духовните си водачи, и за всичкото знание и лечението, свързани с днешния процес, които получи. Можеш да ги усетиш интегрирани в тялото си, в едно ново чувство за приемане на тялото, и за любов към тялото такова, каквото е. Защото тялото е нашият проводник на любов в земния ни живот. Нашата любов има нужда от тялото ни, така, както тялото ни има нужда от любовта ни.
З: Да, това е много добре казано, трябва да си го припомням по-често, хаха.
Деси: Хаха, да.
Следва извеждане от процеса.
* „Формата на сърцето ми“ – бел. авт.