Госпожа Вълшебница

Днес с деца от трета група работим с пластилин. Момченцето, седнало срещу мен на масата, ми подава едно синьо и едно лилаво парченце:

– Можеш да ми смесиш цветовете, за да си направя с тях още по-голям дракона, нали? Все пак ти си Госпожа Вълшебница!

– Госпожа Вълшебница се казва Деси! – пояснява авторитетно сестра му, доволна, че знае нещо повече от него.

С това прозвище ме удостои в началото на учебната година едната от двете госпожи в групата. Оттогава, всеки път щом вляза през вратата, едно друго момченце в групата прокламира тържествено: „Госпожа Вълшебница е тук!“ Липсват единствено фанфари.

Сега близнаците мачкат усилено между дланите си твърдите, още неразработени пръчици пластилин.

– А всички ли така ти викат? – интересува се момиченцето, докато оформя цикламената си медуза.

– Не, само във вашата група ме наричате „Госпожа Вълшебница“. – обяснявам ѝ.

– О, чудесно! – възкликва брат ѝ – Значи само в нашата група използваш магия?!

Двамата притаяват дъх в очакване на признание от моя страна. Аз само поглеждам към пластилина в ръцете си и се усмихвам тайнствено. Един вълшебник не бива да издава току-така похватите си!